Анн-Мари Тиес

Нациите не са нещо вечно. Те имат начало, ще имат и край. Най-вероятно ще ги замени европейската конфедерация.

Ернест Ренан, „Какво е нацията?”, Лекция, изнесена в Сорбоната на 11 март 1882 г.

Героите на нашата история на идентичността все още са живи; можем да ги срещнем по информационните магистрали. Осиан и Вук Караджич, „Барзас Брейс”, „Калевала” и „Калевипоег”, келтите и даките, традиционната музика и националните занаяти са в интернет. Техният киберживот отразява съвременните проблеми и конфликти.

Celtic Legacy, Dance of th e Celts, Barzaz Breiz-C’Hoazh Hag: гигантски каталози позволяват да се купи по интернет, чрез домашния компютър, CD с келтска музика. Специализирани сайтове предоставят на любителя цялата необходима информация и коментари за последните продукции. Традиционната музика процъфтява днес: за това свидетелства умножаването на фестивалите, които привличат хиляди зрители. Прибягването към древното европейско наследство отново служи при офанзивата срещу културната хегемония, този път на Съединените щати. Предимно във вида на мултикултурна традиция се развива музикална форма, която къса с нормите на северноамериканската музика. Бретонска гайда и циганска цигулка, български хорове и корсиканска полифония, скандинавски и шотландски мелодии: те се редуват във фестивалните програми, често се съчетават, за да се получат изцяло нови композиции. Могат да се добавят и инструменти и ритми от музиката, пристигнала в Европа с имигрантите: африкански барабани и арабски раи се съчетават с келтската или окситанската музика. Трансисторическо и трансевропейско врящо гърне: китаристът на една италианска група за готически рок се казва Осиан, басистът е Влад, а на синтезаторите свири Немият Бард. Дали не се създава ново наследство на идентичността чрез взаимно проникване на националните компоненти?

Странна, и по-точно тъжна е писателската съдба на Владимир Полянов. През 20-те години, още съвсем млад, той се налага категорично на литературната сцена. Заедно със Светослав Минков и други негови връстници, той привлича вниманието на публиката с „диаболичните“ си разкази. Спечелил авторитет и позиции – Г. Константинов го нарича „един от най-много четените писатели“ – Вл. Полянов постепенно еволюира към това, което мнозина ще нарекат „реализъм“. Постепенно се разгръща и интересът му към по-обемните повествования и към драматургията. След 1944 г. и особено след национализацията на издателствата той е осъден на мълчание и повече от десетилетие този плодовит автор не публикува нови творби. Епизодично се появяват негови драматизации на произведения от В. Кетлинская, А. Бек, М. Марчевски. Трудна съдба, споделена и от други автори, обявени за буржоазни, т. е. съмнителни. След това идва времето на творби за деца, по-късно – на драми и нови белетристични творби. И едва след смъртта на автора през 1988 г. на бял свят се появяват преиздания на диаболичните му разкази. Особено представително е сборникът на „Български писател“ с пространен аналитичен послеслов от М. Неделчев („Вик. Повести и разкази. Ранни диаболични разкази“), последван от „Диаболични разкази“ (Варна, 1990), с предговор от А. Свиленов. Всъщност интересът към ранния Полянов съществува и преди това, критиката разкрива връзките му с търсенията на някои от младите писатели през 70-те и 80-те години.

 
Българската литература
между славянската и балканската културна общност

Българската култура попада едновременно в поне две общности, едната езикова (славянската), другата териториална (балканската). Същото важи и за сръбската, хърватската и другите южнославянски литератури. От друга страна, езиковата общност има и своя териториален смисъл (Източна Европа), а териториалната – своите общи езикови черти – славяните живеят компактно в източната част на континента, съвместния им живот с други етнически групи на една територия води до възникването на общи езикови особености (т. нар. балканската езикова общност).

Реализираните проекти на Българското общество за проучване на осемнадесети век обхващат няколко основни теми: образът на „другия” и оксидентализма, европейската модерност и границите между общностите и културите, развитието на науките през ХVІІІ в., смеха като отношение към света и т.н. Част от тях са публикувани на български език с резюмета на английски, френски или немски в специални сборници от издателство „Кралица Маб”. В повечето случаи, учени от редица европейски страни дадоха своя принос към работата на своите български колеги. Една единствена инициатива (1994) бе посветена изцяло на голяма фигура от епохата на Просвещението, а именно на Волтер. Някак естествено след него идваше ред на неговия съперник Жан-Жак Русо.